Утро

Той разказва увлекателни истории. Навън вали и пада мрак. Обаятелен е до безобразност. А как лъже... Повече от красиво. Повече от истинско.

Но май е време да замълчи. Тогава се появява тя. Повече от измислена. По-малко от истинска. Най-нагло му измъква думите от устата и ги захвърля в някой ъгъл. Безсрамно. Скандално!

Даа, в 5 часът сутринта, точно преди разсъмване, се случват странни неща. Случват се най-реалните и най-имагинерните.

Сега той може само да мълчи. Да мълчи и да я целува. Тя е тиха, полугола, размита и спокойна. Той е омагьосан от приливите и отливите и. От пълната безцеремонност на плътта и. От случващото се. Тя бавно го целува. Времето се търкаля някъде там, при думите му. Тя му прави знак да мълчи и поема контрола над него. Тихо, чувствено и само тяхно. Фантазията се смесва с реалността. Или обратното. Той и тя са едно неделимо цяло. Идеално попълващо липсващите парчета. Синхрон. Мечта. Усещане. Образ. Дъх. Екстаз...

Слънцето вече наднича. Тяхното време изтече. Магията си отиде. И тя със нея. Той остава сам. Невярващ. Изтощен. Опитва се да намери думите си опипом, но всичко, което намира са чувства и спомени, разпилени по пода.

Кръговрат

Живота е шибан кръговрат.
А устните ми са напукани. Пак няма да се спи цяла нощ. И пак те обичам. Но това в повечето случаи не е достатъчно. Изпъвам гръб като котка. Пристъпвам от крак на крак. След малко пак ще пуша-сега е студено. Изреченията ми са накъсани. Някой ден ще спра да слушам гласовете в главата си (дааа, надявай се).
Дори и в конференция, разговорите ни винаги са оставали лични. Понякога те мразя за това. Но днес те обичам. Понякога се мразя за това.

Петък вечер

Петък вечер. Към 11 часът. Аз още ходя в права линия на 10 сантиметровите си токове. Срамота!
То се е видяло, че ще се пие. 2 водки и 3 бири дотук. Освен да започна с тостовете? (но ще пропусна клишетата)
Пия за теб.
Пия за наглото ти поведение.
Пия за това, че нямам сили да приключа цялата тази история.
Пия още за "нашата" песен.
И за това, че дори плътно до теб пак съм сама.
Пия и за емоционалната ни незрялост-мойта и твойта.
Влудяваме се един друг, но ти не го показваш. Уважавам това ти умение и пия за него.
Пия и за това, колко жесток си. Възхищавам се на това как успяваш.
Пия и за сълзите, които не си заслужил. За тях даже двойно.
Петък вечер е. 3 водки и 4 бири дотук.

Ънтайтълд

 Проблемът ми е, че чета глупости...и им се връзвам. После се депресирам сама. Искам да счупя нещо. Най-добре главата си. Ама ей на-страх ме е. И така си оставам-с непролятите сълзи и недоизказаните въпроси. Седя си в центъра на нищото, моето собствено нищо, и си чета глупости. А нищото ми е красиво, толкова е...опростено. Искам да съм рутина. По възможност рутината на някой висок, рус, със чувство за хумор и собствена кола, но ще се задоволя с това да съм рутината на дългокраката кака с рижата коса и сивите сенки, с които най-вероятно прикрива умората от третата нощна смяна тази семица. За съжаление съм просто три часа сън, кутия цигари и шест кафета дневно. А и една сълза не пожелава да се отрони, мамка му. Май смених сълзите с псувните. Несвързана съм, несериозна, а и пелтеча. 
 А всъщност проблема ми е, че днес забравих да ям.

Излъжи ме

Излъжи ме.
Само сега.
Само този път.
Кажи ми, че всичко е наред.
...че нищо не се е променило.
...че не съм само грешка.
Излъжи ме.
Знам, че по-добре да те боли от истината, отколкото да живееш в заблуда.
Казвал си ми го.
Не съм свикнала аз да съм по-слабата.
Но се уморих да бъда силна.
Уморих се от теб.
Излъжи, че ти пука и си тръгни.
Само този път, моля те.

Пак

И пак ще искам всичко от началото,
това, което ти не си ми дал,
ще искам да съм част от цялото,
което ти не си видял.

И на разсъмване ще сричам пак,
че в шаха всичките сме пешки,
но знам, че като падне мрак,
ще търся ненамерените грешки.

И пак ще сричам на сбогуване,
ще търся теб във всеки друг.
Дали ще видя края на едно робуване,
Когато си далеч от тук?

И че ще се зарадвам, мислех,
щом те видя натъжен,
но ето, че не исках,
причината да бъде в мен.

Не мога и не съжалявам,
за всичко онова,
но не мисли, че те предавам
с това, което съм била.

Отново

Небето е сиво.
И аз съм сива.
Пак...
Промъквам се оттук оттам, крада по малко време.
Пак...
Просто искам да притежавам малко от него.
Пуша, плача, мигам на парцали.
И всичко отначало.
Късам и разхвърлям цялото си време.
Опитвам се да остана сама.
Без мисли.
Без смисъл.
Без себе си.
Пак...
Всяка година по едно и също време.
И пак, и пак, и пак...
Точно когато си отрежа косата.


И небето е сиво, и аз съм сива. Пак. А толкова искам да съм лилава.

Напълно безмислен пост

Мразятемразятемразятемразятемразятемразяте...

Крещи ми се...

...мразятемразятемразятемразятеОбичамте ...

За добрите хора

Напоследък открих, че такива все още съществуват. Добри хора. Те просто са там, когато ти потрябват. Прекрасно е да знаеш това, дори никога да не ти се наложи да ги потърсиш. Винаги помагат, било то с разговор, съвет или просто с присъствие.

Искам просто да знаят, че оценявам всичко това, макар и да го показвам рядко.
Искам просто да знаят, че ги обичам, макар и да го казвам рядко.
Искам просто да знаят, че те също могат да разчитат на мен, макар и да не съм го казвала в прав текст.Искам просто да знаят, че никога не съм ги забравила, макар да звъня рядко.

За добрите хора-спете красиво! ;)

Незаписано

Знам си мястото-в долния десен ъгъл на прозореца.
Но всеки път щом чуя гласа или името ти, това се променя. Изведнъж се озовавам в центъра на нищото. Променяш попътния ми вятър. Разбъркваш пъзела на съзнанието ми, така че се налага да търся всяко парче със седмици. Объркваш така прилежно подреденото ми мислене. Караш ме да събличам дрехите си в истерия. 
Не обичам хаоса. Понякога имам нужда от него, наистина, но той ме плаши. Всъщност дори страховете ми разтърсваш.
Не може ли просто да ме оставиш там-в долния десен ъгъл на прозореца. Или пък на някоя лавица и да забравиш за мен. Нека остана незаписана. Само този път. Просто искам да се покрия с прах на спокойствие.

Приказка

Живееха в малък апартамент на последния етаж. Една стая и кухня. Беше им достатъчно. 

Тя беше чаровна. Той беше красив. И двамата от време на време спяха с други. Това нямаше значение, защото в крайна сметка важно е къде се връщаш. Винаги се връщаха. 

Понякога не си говореха с дни. Той свиреше, а тя рисуваше. Всеки унесен в собствените си мисли. Всеки в своя собствен свят. Накрая той идваше при нея и правеха любов. Това не беше секс, а изкуство. После пушеха. Пак така-в мълчание. Именно тези дни осмисляха това помежду им. 

Когато се изчерпаха, просто си тръгнаха.

Апартаментът остана все същия-малък и тих. Само малко по-празен.

The game

Не го заслужаваш. Нищо не заслужаваш от мен. Но пък ти сам си го взимаш. Всичко. Сякаш ти принадлежи. Преструваш се, че не ти пука. И пак съм в депресия заради теб. Явно съм голям мазохист. Защото знам какво ще се случи, но въпреки това ти го позволявам. Играя твоята игра. Преди си мислех, че аз контролирам нещата. Че ти просто си достоен противник. Сега знам, че през цялото време ти си бил този, който определя правилата. 

Сега седя срещу теб. Гледам те тъпо. Нямам какво да ти кажа. Ти ми взе и думите, и мислите, и чувствата. Вече съм куха опаковка, безмълвна робиня, с далечни празни очи. Слушам желанията ти и две минути по-късно вече са реалност. Дори не искам да плача. Не мога да плача. Пък и не го заслужаваш. Не заслужаваш нищо от мен, вече.

Сега седя срещу теб. Гледам те тъпо. Нямам какво да ти кажа. Гася цигарата си и ставам. "Върни се тук!" чувам зад себе си. "Не и този път" чувам от себе си.

Отдалечавам се с възможно най-провокиращата походка.

Yeah...back in the game, baby!

 

Той

той ти поднася цялата вселена. 
Другият само пиянски нощи.
той може да ти обещае невъзможното и няма да спре докато не го постигне.
Другият не може да обещае дори, че утре ще е с теб.
той ще направи всичко, за да си добре.
Другият ще гледа само себе си.
той се слави с най-страхотните целувки.
За другия жените твърдят, че не е нищо особено.

Мисля, че изборът е ясен...?

И изборът е другият. Ще ти дава свобода. С него ще си несигурна. Ще трябва да се бориш за всякя минута, в която да сте заедно. Ще се радваш на най-малките жестове и думи. Но ще знаеш, че всяка прегръдка не е даром...че всяка целувка, макар вероятността да е последна, е само твоя. И всяка следваща ще е най-сладката в живота ти.
Но в момента, в който решиш, че е твой ще си тръгне, а след себе си ще остави само разруха.

Докато той те обича и няма да спре да ти го повтаря. Но просто не е този, който няма да преживееш. Този, чието име ще бълнуваш, в най-лошите си кошмари и в най-горещите си сънища. той е меката сигурност. Но просто не е Той (с главно Т).

Абе, хора, как така изведнъж всички станахте експерти. Особено по отношение на любовта и секса. Любовта боли, любовта е страдание, любов не съществува...ама ти харесваше да излизате на разходка и да те разсмива. Тя е курва, тя е такава, тя е онакава...ама обичаше да я гледаш как заспива кротко, докато гледате любимия ти филм и после да се оправдава сладко, че нищо такова не се е случило. 

Изведнъж всички станахте твърде надъхани, твърде големи егоисти. Много започнахте да разбирате житейските въпроси. Що не си гледате работата? Спрете да философствате и си живейте живота.

Как изведнъж след като се разделите с някого и останете сами, мъдрите мисли започват да се сипят от огроничените ви главици. Вярно, че изкуството се ражда от болка...Но от толкова много "изкуство" ще изпусна това, което си заслужава.

Дали?? ...или...

 "Обичам те" крещи обсебващото гласче в главата ми. "Обичам те"-сърцето ми разтърсва разума.Хваща го с малките си ръчички и преобръща представите му за правилно и неправилно.

 Гледам арогантността в очите ти. Глупавата бяла усмивка. Очите с цвят на манов мед. Самочувствието ти е безгранично, незнам дали някай ти го е казвал. А да, аз го направих. Вчера. Ти ми отвърна нещо заядливо. Ех, нищо ново.

Знаеш ли, не си ми необходим. Все пак между нас не се е случвало нищо (физическо). Утре сутрин мога да отида при русия сладур и да се целувам с него. Ще бъда страстна, безпощадна и нахална. След като сбъдна всичките му фантазии ще изляза на обяд с най-добрия ти приятел. Ще флиртувам, ще бъда забавна, мила и на 20 сантиметра от лицето му. Та после да ти разказва с подробности за аромата на кожата ми. Вечерта ще прекарам със заклетия ти враг. С този, когото не можеш да понасяш. С този, от когото ще ревнуваш най-много. Ще го оставя да ме прелъсти. Ще бъда негово завоевание. Ще се губя в ръцете му-малка и крехка. С него ще съм нежна и влудяващо бавна.

Ще продължавам да ти доказвам колко малко ме интересуваш. А на теб ще продължава да не ти пука.

Държиш се гадно. Аз ти го връщам. Мога да водя война с теб, няма да е трудно. Дори ще е забавно. Мръсни номерца. Кой кого ще нарани. Борба за последната дума. Та тази борба я водим от...колко...три години вече?

Лошото идва, когато си мил. Може да ми наговориш всякакви обиди. Може да ти навра в лицето всякакви гнусни лъжи и още по-гнусни истини. Може и двамата да изгаряме от желание да си посегнем един на друг...Но когато дойдеш при мен и ме прегърнеш, започнеш да ми говориш с очи, сякяш ми поднасяш целия свят, а с него и себе си. Тогава искам да се разплача. Тогава съм истински слаба и истински твоя. Тогава ти печелиш. Разбира се, никога няма да ти го кажа. Ще се дърпам, ще протестирам и ще се заяждам. Макар, че част от мен ще умира. 

Последните ти думи са все още в съзнанието ми. "Всяка крепост все някога пада". Та това дори е исторически неправилно. Но колкото и голям простак, мерзавец и самовлюбен, арогантен тип да си, когато го каза се влюбих в теб още веднъж...

Разумът ми крещи на сърцето "Мрази го". Прав е. Винаги е прав. Ти просто не заслужаваш друго. Но кръвоснабдителния ми мускул не ще и да знае. Сложил е плътно тапите за уши и продължава да бие в собствения си ритъм.

Чуй ме

Хайде замълчи. Виждам, че говориш, но не чувам нищо. Само мърдащ устни. Хайде, тихо. Замълчи.

А сега слушай...

Чуй морето. Чуй приближаващата есен-сладка, дъхава, изпълваща. Чуй как капките дъжд се стичат навсякъде. По прозореца. По асфалта. По сивите чадъри. Чуй как капките дъжд се стичат по мен. По лицето. По устните. По гърдите.

Чуй как те докосвамм с очи. Чуй вкуса ми. Чуй мечтите. Сега се заслушай как палят уличното осветление. Заслушай се в здрача. Има нещо романтично в самотата.

Чуй града. Изпълнявай желаниятя му. Слушай падането на листата и стъпките на хората. Слушай невиждащите коли. А мислите ми? Чуваш ли ги? Замълчи и ще ги чуеш...

Сега си тих. Притихнал си пред мен-малък, уязвим. Чуваш нещата такива, каквито са. Под фалшивата обвивка. Чуваш гласа на дърветата. Чуваш идващата зима. Чуваш и дъжда по устните ми. Може би дори ти харесва. Слушаш замлъкнал пиесата, която се рязиграва така умело около теб. Послушен и кротък тепърва откриваш нещата.

Не, спри до тук! Стига толкова. Не се заслушвай в това. Не се заслушвай в сърцето ми. То отдавна не е там. Изгуби се сред думите и не шепне твоето име...вече.