Изморих се да крещя срещу стените.
Омръзна ми и тихата поезия в малките часове на нощта.
Няма да дочакам да порастнете.
Това, което искам е да замълча.
Но не ме оставяте, така че ще говоря:

Ще говоря за мислите и за пороците.
И за това, че ме е страх.
От това, което беше. А още повече от това, което ставаш пред очите ми.
Ще говоря безсмислици. Ще говоря за цинизма.
Ще говоря в проза. Ти ще слушаш в рима.
Ще те моля за истории. Ще ми даваш само фактите.
И няма да усетя как, говорейки, съм избягала от маските.
После ще крещя "Обичай ме".
Съвсем останала без думи.
Да, без думи-ще го чуеш във очите ми.
И без думи ще пропуснеш да се влюбиш.

А аз като 12 годишна хлапачка още чакам принца на белия кон. Макар и пречупено през цинизма ми, това очакване си остава някъде там. Още чакам своя щастлив край. "И заживели щастливо до края на дните си". Въпреки, че винаги съм мислила, че този цитат е с многоточие. Така сме си ние, наивните, изпитваме нужда нещо да се случва, пък дори и да боли.

Знам, че отдавна не слушаш.
Знам, че сигурно спиш.
Но ми се иска да вярвам в обратното, защото...

изморих се да крещя срещу стените.

Границата била тънка...

Търсеше утеха при него. За пореден път. Държеше кафе. Само го погледна и той я разбра. Но в следващия момент се дръпна:
-Мразя да те обичам след някой друг. Мирисът му още е по кожата ти. Белезите от него са още по устните ти. Не искам да бъда секс за утеха. Не искам чрез мен да преживяваш бившия и да преминаваш към следващия. Не понасям да ме използваш за лепило, с което да слепваш крайниците си. Мразя да ме обичаш след някой друг. Търсиш мирисът му по кожата ми.
Всичко това я стъписа. Мислеше, че положението го устройва. Всичко, което успя да каже беше:
-Днес очите ти са зелени. Обичам, когато стават такива.