в дълбините ми

Гмурвам се в себе си.
Дълбоко, дълбоко, по-дълбоко.
Едвам сдържам дъха си.
Сякаш се гмурвам в мастило и бои.
Мирише на терпентин и ацетон.
Виждам недовършени маникюри и стихове.
Хайвер, сирене, чай...
но по-често яйца и двудневен глад.
Вино и бейлис, а после бири за оправяне на вкуса.
Лежа на някаква поляна, а по мен има само кецове и звезди.
После лежа в нечие легло, задушавана от страхотното си кремаво бельо.
И по-дълбоко стигам.
Минавам покрай много сбъднати мечти и още толкова кошмари.
Някой крещи в лицето ми, че съм двулична, антиподна кучка,
а после прошепва: “Говориш смешно, обичам те.“
И по-дълбоко потъвам, още по-дълбоко.
Това не си го спомням.
Онова не съм чувствала от години.
Получавам смс от нея- “искам пак да сме на шестнайсет“.
И не мога да задържам дъха си повече.
Давя се в себе си и потъвам.
Дълбоко, дълбоко, по-дълбоко.

...

Да започнеш със завръщане
с обръщане
с прегръщане...

Дежа вю от устните ти получавам.
Нямаш право - това не може да си ти.
Но замисля ли се, осъзнавам,
че умирам да ми го внушиш.
Да започвам със завръщане,
да няма нищо друго във графа "преди",
да няма обич, мъка и отвръщане
и да изгубим старите следи.

Нека да не се обръщаме.

...

 Изтърсвам се тромаво от леглото. Студено ми е. Увивам се в одеалото и правя няколко крачки. Отсреща от огледалото ме гледа някаква рошава вещица със сенки под очите. Приближава. Усмихва се нелепо.
 - Глупачка. Ти просто не умееш да си щастлива. - казва - Погледни се-имаш любовта, която твърдиш, че търсиш, имаш приятели, имаш някакви зачатъци на мислене, а на нищо не приличаш. Кое по-точно не ти е достатъчно? Защо ти е приятно, че ти пише? Защо вярваш на поредните сладки думи? Това води до диабет. - сочи ме заплашително с пръстче.
 - Глупачка. - продължава - Той никога не те е обичал. Помниш ли? Освен това е далече. Далече. Далече. далече. Държиш се като трагична героиня. Но не си! Даже имаш повече, от колкото заслужаваш.
 - Глупачка. - вече е на двайсет сантиметра от лицето ми- Ти не искаш да си щастлива.

 Хвълям черното си бельо по нея, а тя ми се смее. Излизам от стаята. Вече закъснявам и нямам време за губене.
 След трийсет минути изхвърчам от входната врата и докато вървя си прошепвам : "Благодаря."