...

Ти умееш да ме караш да чакам.
Да ме накараш да ти вярвам
да те искам
да те виждам реално
и да те сънувам.
По малко да ме дразниш
и по-малко да се ядосвам.

Въпреки, че мразя да чакам.
Въпреки недоверието ми.
Въпреки, че смятам желанието за слабост.
Въпреки, че предпочитам да мечтая будна
и да спя безпаметно, без да сънувам.

Ти умееш да ме караш да те чакам.

Колкото и глупаво да звучи..

Показваш ми неща, за които само съм чувала преди.
Прости, като как се държи ръка или как се чака.
И сложни, като морал, отношение и как да виждам, вместо да гледам.
Когато съм с теб знам, че не съм била преди, а само съм слушала за себе си.
За пръв път ми се иска да живея в баналности.
За пръв път живея руска класика, а не я чета.

Когато кафето ми свърши, знам, че трябва да стана, да се облека и да изляза.
Когато ти свършиш, разбрах, че трябва да остана.

...

Може би е по-добре така.
Какво пък - нямам право да се оплаквам.
От самото начало знаехме, че имаме месец за обичане.
Разбрахме се, че ще е за малко..и бързо.
Знаехме, че и двамата имаме различни животи,
приятели,
планове,
цели,
мечти...
Нямах право да се влюбвам,
точно защото знаех,
че всичко това е временно,
глупаво,
бързо,
и кратко
кратко.
Знаехме, че няма да има нищо след това.
Тогава не знам защо очаквах...
Нашата любов винаги е съществувала само там,
до 6 сутринта.
А после,
после - реалност.
Може би е по-добре така.

имаме месец

Трябва да побързаме. Да изживеем живот в рамките на месец. Да се целуваме, караме, напием, спорим и обичаме.
Ще сме романтични, побеснели, прилични, разгонени.
Ще говорим дълго, а после ще мълчим и ще се разбираме само с поглед.
Ще свършим заедно.
Трябва да сме бързи.
Ще се научим.
Можем.
Обичай ме сега.
Обичай ме докато можеш.
Защото после
просто
нямаме

бъдеще

...

Искам те на хапки,
на капки,
по 14 сутрин
на гладно.

Апатия

Най-много от всичко ме е страх от апатията.
Страх ме е, че ще спре да ме интересува.
Че един ден ще се събудя и няма да обичам,
няма да мразя,
няма да крещя,
няма да прегръщам.
Че ще спра да полудявам,
ще спра да рисувам, да пиша.
Ще спра да търся, да намирам.
Ще спра да чувам музиката в подлезите,
да виждам цвета на очите на просяците,
да докосвам страниците на нови книги.
Ще спра да оргазмирам на стихове
и да плача на европейски филми.
Но най-много ме е страх, че ще спра да се влюбвам,
в улици,
в усещания,
в усмивки,
в места...
в света.

А дори не мога да си спомня от кога не съм се влюбвала...
Не трябваше да става така -
да си тръгвам невлюбена.
Така ще ми е по-трудно да се върна.

...

Кажи ми, че ме обичаш и ще ти посветя точно две сълзи.
Мълчи, докато ме гледаш в очите и ще ти изплача океани.

Новогодишно самопожелание

Тази Нова Година нямах време да си направя прическа или да отида на фризьор, ноктите ми бяха черни и изпочупени, а ръцете - в белези от печката на дърва. Коридорите ми бяха студени, а чашите - всичките различни и никак не бяха изискани. По-голямата част от деня прекарах в размъкнат пуловер и клин с две дупки.

За следващата Нова Година си пожелавам пак такова изкарване - с мръсна коса, миришеща на кебапчета, с черни изпочупени нокти, с белези, с малко студ, с вино във водни чаши и дрескод тип "не мога да облека повече дрехи върху себе си". От сърце си го пожелавам, защото бях с прекрасни хора, на които безкрайно държа и смея да нарека приятели. Благодаря за всичко.