кратко вдъхновение

Изпитвам онова усещане на самодостатъчност, което се ражда само когато си много уморен - и физически и психически. Онова чувство, което се появява, когато отвориш резерва си от сили и минаваш на онова ниво на съществуване, което бих нарекла "майната му на всичко, няма да се дразня, защото правя всичко, на което съм способна към този момент". Рядко ми се е отдавала възможност да го изпитвам, но това е усещането, което се появява, докато вървиш по гадните софийски улици и всеки, с когото се разминаваш е недовършен роман. Някои ти се иска да изгълташ на един дъх, други са интересни, но просто не са написани на твоя език, или пък стилът на писане в тях не ти харесва. Накрая се прибираш вкъщи и отваряш, за да препрочетеш, най-любимата си книга.
Има класики, които се четът защото трябва. Има и такива, които са заслужили да бъдат наречени така.

А аз? Аз чета само, когато съм си самодостатъчна. Само, когато съм осъзнала себе си, мога да осмисля чуждите истории.

Любов

Ще измислим имена на неродената ни дъщеря,
докато пием вино и лежа в скута ти,
докато разпиляваш косите ми по стегнатите си бедра.
Ще създадем бъдещия си дом,
докато гледам усмивката ти,
докато провираш ръка несигурно под блузата ми,
докато съборим чашите си.
Ще ме гледаш,
докато се самозадоволявам с пръстите ти,
докато целуваш моите,
докато дъхът ти полепва по гърдите ми.
После уморена и рошава ще се свия в ключиците ти.
На сутринта ще стана, ще сваря кафе, а когато се събудиш ще намериш недопитата ми чаша, точно до трите фаса в пепелника.

Какво мислиш за името Ирина?
Само, моля те, да не я наричаме Любов.

...

Една непозната ми подари листче с моето име. Аз написах на гърба му точка. Защото само ти ми пишеш въпросителни. Ъгълчетата на устните ти се извиват докато ти разказвам възбудено. И не усетих как добавих още две точки.

...

Спри ме. Скъсай всичките ми цигари и ме привържи към кръста. Изсипи върху мен дебели книги за екзистенцията без никакъв смисъл. Отрежи косите ми. Разкажи ми за добродетелите, които трябва да имам. Изхвърли всичките ми шалове и  обици. Обясни ми теоритично и рационално живота. Убий всички охлюви. Промени ме. Завържи ме. Спаси ме. И не ме поглеждай в очите.

Защото знам, че ми трябва една чаша, за да потъна. Да се удавя.
Налей ми.

Докато сутринта ни раздели

Сами си избрахме така да обичаме,
чрез празните клетви и глупаво вричане.
От бързане, работа и неотложни дела,
оставихме по между другото любовта.
Вечер четем банална  поезия,
сутрин се будим с махмурлийска амнезия.
Гледаме филми за дълбокия смисъл,
а не виждаме зад погледа, никаква мисъл.
Говорим за градация и еманципация.
Крещим за промяна на цялата нация.
И докато от прозореца звучи хорско дюдюкане,
ние за малко и на бързо се чукаме.
А после: „Трябва да тръгваш, принцесо, прощавай.
Вземи си короната, а и бикините не забравяй.“
Но вече разбрах-
Сами си избираме така да обичаме.
Е беше забавно, до следващо вричане.

Закъсняло благодаря

Обличам мислите си в думи, докато вървя към теб. Дълги, сложни и тежки думи, почти неразбираеми за напушеният ти мозък. Не, не, няма да стане така. Опитвам с кратки, леки жаргонни словосъчетания. Те пък не са достатъчни за всичко, което искам да ти кажа.

 Две години те нямаше. Две години, в които мислите ми летяха към теб, облечени в кратки поздрави за празниците. Две години които се събират в : „Здравей, как си? Аз съм добре, ще се радвам да те видя.“ Две години, които не могат да се съберат дори в : „Ужасно трудно ми е да ти напиша здравей, но ВИЖ правя го. ВИЖ!  Много добре знам как си, защото не пропускам нито една изпусната дума за теб, нито една снимка или реплика. Но все пак много искам да го чуя от теб, защото от теб винаги е по-различно. Ще се радвам да те видя, защото всъщност ужасно ми липсваш.“ и т.н.

 Вървя към теб и обличам и спомените си подобаващо.  А ти помниш ли като изпихме една бутилка мента преди даскало, ти ми обеща, че винаги ще бъда твоята жена, а после влязохме в час, а аз си разбих главата в чина? А когато си затрих чантата, с кецовете и четвъртата лична карта, а ти просто ме прегърна силно и каза: "Знам, че е заради мен"? Или онзи път, когато някаква „лелка“ ти се развика, че пушиш в автобуса? А помниш ли кога ме целуна за пръв път? Ами онзи път, когато...

 Вървя развълнувано разпиляна. Онзи ден те видях за пръв път от две години. Аз бях прекрасна и с кецове. А ти – мечтата за бившо гадже. Напълнял, неадекватен, постигнал по-малко от мен пък макар и живеещ в моята утопична чужбина. Оказа се, че съм по-зряла от теб, по-успешна и по-щастлива. Тогава какъв е проблема? Защо сега вървя към теб?
 (Осъзнавам отговорите малко по-късно, както, разбира се, става винаги.) Ами просто, защото съм твърде заета в обличането на „нашето“ минало. С твърде много дрехи, с твърде модерни обувки, с твърде много розово и пух.

И така стигам до теб.
И чакам.
Събличам мислите си от думи и те остават голи, навън, по софийските улици.
Като мен.

П.С.: Благодаря, че не дойде.

Страшно

Ще стане страшно като спре да ме е страх.
Когато няма кой да ме изчака да допуша.
Ще стане страшно като реша, че няма грях.
Ще стане страшно като няма кой да ме изслуша.

Тогава цялото небе ще потъмнее,
ще пада, вместо дъжд, студена прах
и цялата земя ще почернее...

Но спи спокойно, още ме е страх.

Старо, но лятно

Когато ни съвпаднат датите,
зная, че ще бъде лято.
Ти ще си във бара със богатите,
аз - ще се заровя в пясъка.
Пак ще бъда без цигари
и ще е без малко пълнолуние.
Ти ще замениш "скъпите другари"
със една нелепа нощ безсъние.
Как ще стане другото - не зная.
И дали ще има пеперуди?
Ще стоя на крачка от безкрая,
а пък другото...се случва с други.

Черта

Дълга, безкрайна дори, черна, права черта.
Липса на пулс.
Като изживяна, като нарисувана, като случайна...ама не съвсем.
По-страшно - осъзната черта. Пожелана.
Опитвам се да я счупя, да я накарам да криволичи, да се размърда. Опитвам се да извия краищата й, да ги оцветя, да ги завържа. Трия я, крещя й и я рисувам отново.

Тогава разбирам, че всъщност я искам. Чертата. Дълга, спокойна и безкрайна.
Поне за сега.
А после? После ще си припомня как се плаче.

Били сме

Бил си.
И аз съм била.
И в градове, и в различни държави.
Бил си на чужди места,
а аз във чуждите мисли.
Бил си.
И аз съм била.
И неразбран, и усмихнат, и влюбен,
аз – и щастлива, и подла, и много добра.
И двамата по пътя сме учили.
И по отделно, и заедно, и пак са ни съдили.
Бяхме.
И тук-там следи сме оставяли.
Ти – по пясъка,
аз – по гърба ти.
Били сме на толкова много места,
някои дори сме забравили.
Били сме и големи деца,
и бързо пораснали възрастни.
Били сме безумни любовници,
а после – стари приятели.

Бил си.
И аз съм била.
Тръгнах,
и се запитах : Ще бъдем ли?