...

Спри ме. Скъсай всичките ми цигари и ме привържи към кръста. Изсипи върху мен дебели книги за екзистенцията без никакъв смисъл. Отрежи косите ми. Разкажи ми за добродетелите, които трябва да имам. Изхвърли всичките ми шалове и  обици. Обясни ми теоритично и рационално живота. Убий всички охлюви. Промени ме. Завържи ме. Спаси ме. И не ме поглеждай в очите.

Защото знам, че ми трябва една чаша, за да потъна. Да се удавя.
Налей ми.

Докато сутринта ни раздели

Сами си избрахме така да обичаме,
чрез празните клетви и глупаво вричане.
От бързане, работа и неотложни дела,
оставихме по между другото любовта.
Вечер четем банална  поезия,
сутрин се будим с махмурлийска амнезия.
Гледаме филми за дълбокия смисъл,
а не виждаме зад погледа, никаква мисъл.
Говорим за градация и еманципация.
Крещим за промяна на цялата нация.
И докато от прозореца звучи хорско дюдюкане,
ние за малко и на бързо се чукаме.
А после: „Трябва да тръгваш, принцесо, прощавай.
Вземи си короната, а и бикините не забравяй.“
Но вече разбрах-
Сами си избираме така да обичаме.
Е беше забавно, до следващо вричане.