...

Смътно си спомням сивата светлина по лицето ти. Липсваш като вещ, с която съм свикнала. Но не мога да съм твойта Пенелопа. Не мога и да те спасявам. Знаеш, че в един момент съм тиха музика, в следващия може да ти се нахвърля, а после да изчезна с дни. Може би беше свикнал и ти. Но в момента, в който моите лудости стават предвидими май е време да се оттегля?

Важен ли е смисълът, който влагам или по-важен е този, който откриваш?

Виждал си ме пияна, щастлива, разстроена, разгонена, изплашена... И все пак...

Истинската жена не иска да я гледат в очите.

...

Факт е. Растем като поколение без ценности. По-лошото е, че не го осъзнаваме или въобще не ни интересува.

Не искам да рева, защото са се скъсали любимите ми обувки. Не искам да си обличам роклята, за да изляза на 100 метра от стадиона, да си купя вода. Не искам ланецът ми да струва повече от едно приятелство. Не съм част от тълпата, но не искам да се различавам на всяка цена. Този, който иска ще ме забележи. Но няма да е първият, който ме определя за "странна", надявам се да не е и последният.

Май ми е убягнал моментът, в който вещите са станали по-важни от разговорите. Изпуснала съм и моментът, в който думата "извинявай" е станала срамна за изричане.

А всичко това е жалко. Много, много жалко. Не, не за мен, защото аз, макар и трудно, ще изляза от този порочен кръг на мисли.



П.С.: Невербалната комуникация малко ме затруднява. Надявам се, да се превърне във вербална съвсем скоро. Ако не в близките дни, то на 12-ти в Приморско.