Апатия

Най-много от всичко ме е страх от апатията.
Страх ме е, че ще спре да ме интересува.
Че един ден ще се събудя и няма да обичам,
няма да мразя,
няма да крещя,
няма да прегръщам.
Че ще спра да полудявам,
ще спра да рисувам, да пиша.
Ще спра да търся, да намирам.
Ще спра да чувам музиката в подлезите,
да виждам цвета на очите на просяците,
да докосвам страниците на нови книги.
Ще спра да оргазмирам на стихове
и да плача на европейски филми.
Но най-много ме е страх, че ще спра да се влюбвам,
в улици,
в усещания,
в усмивки,
в места...
в света.

А дори не мога да си спомня от кога не съм се влюбвала...
Не трябваше да става така -
да си тръгвам невлюбена.
Така ще ми е по-трудно да се върна.

...

Кажи ми, че ме обичаш и ще ти посветя точно две сълзи.
Мълчи, докато ме гледаш в очите и ще ти изплача океани.

Новогодишно самопожелание

Тази Нова Година нямах време да си направя прическа или да отида на фризьор, ноктите ми бяха черни и изпочупени, а ръцете - в белези от печката на дърва. Коридорите ми бяха студени, а чашите - всичките различни и никак не бяха изискани. По-голямата част от деня прекарах в размъкнат пуловер и клин с две дупки.

За следващата Нова Година си пожелавам пак такова изкарване - с мръсна коса, миришеща на кебапчета, с черни изпочупени нокти, с белези, с малко студ, с вино във водни чаши и дрескод тип "не мога да облека повече дрехи върху себе си". От сърце си го пожелавам, защото бях с прекрасни хора, на които безкрайно държа и смея да нарека приятели. Благодаря за всичко.