...

По миглите ми има паяжини.
По устните ми-хиляди паячета.
Остани само още час.
Да те целуна и да си тръгнеш.
А после щe дочета началото на книгата.

Спомен

Не искам да ме помниш лятна.

Запомни ме октомврийска.

Не искам да помниш зеленото на шишето в ръката ми. Запомни колко червена е косата ми, когато вали. Поне веднъж запомни думите, а не устните ми.

А аз ще запомня гласът ти, когато си притеснен. Ще запомня как пръстите ти минават по ръба на дънките ми, а после ме целуваш по бузата за лека нощ. И ще помня номера ти наизуст.

Не искам да ме помниш лятна. Тогава правя детските си пакости.

Запомни ме октомврийска-спокойна и тиха.

Търся без да искам.

Търсех те навсякъде.
Във всичко.
Във всеки.
За това реших да избягам.
От всичко.
От теб.
Но те намирах в докосванията на всеки.
Намирах те на места, на които не съм те очаквала.
Намирах те в устните му.
Но най-вече в мислите си.
За това реших да избягям.
Усетих есента.
Возих се във влак.
От старите-с купета.
В купето ми имаше само един човек.
И в сините му очи видях теб.
Най-лошото знаеш ли кое е?

...че твоите са кафяви.

По истински случай

И ми казваш*:
"Няма нищо по-хубаво от това след хубав секс да лежите в сумрака, загледани на някъде/на никъде и да пушите в мълчание. Всеки със своите си мисли. Всеки със своите си чувства. Без напрежение. Просто да пушите и само пепелника да е между вас."

Хубаво е, да, но пепелника никога не е на равно разстояние от двама ви.
Уважавам те, но не те обичам, по начина, по който ти искаш.

*Цитирам по спомен

Обикновен ден

Слагам те сутрин в кафето си. Ти се разливаш по всичките ми вени и директно стигаш до дясното ми предсърдие. От там-право в мозъка. Туп. С едно движение разбъркваш перфектно подредения ми ум. Наместваш се нагло и ме целуваш, докато ти крещя. За пореден път.
Поглъщам гладно всяка твоя дума и преглъщам тежко очите ти. Вървя си по улиците, а компания ми правят моята параноя и твоите лъжи.
Вечер те оставям до 15 сантиметровите си токове. Не искаш? Ох, добрее-ела до мен в леглото. Но само този път! Само този път?

Не е честно

Не е честно, колко съм сама.
Не е честно, когато искам да се нарева.
Не е честно, когато искам да чувствам,
нещо друго, освен тъга.

Не е честно, когато съм силна,
ей така-за да е по-добър света.
Не е честно, когато поемам,
върху себе си чужда вина.

Не е честно това, че
от най близките най-много боли.
Не е честно (от егоизъм обаче)
да ми кажат-"Хайде, не искам сълзи"

Всъщност...честно е,
както е честно това,
че просто понякога искам,
да споделя една самота.

Усмихвам се

Хората се изчерпват.
Очите се насищат.

Устните се забравят.

Крадеме мигове.
Крадеме думи.
Крадем усещания.
Чужди и преживени.

А ни се иска да са наши.

А ми се иска да са мои.

Усмихвам се-всичко това вече не ме плаши.

водни кончета

Колко хубаво би било да бъдем водни кончета. Индиговата ми душица ще се чувства комфортно. Ще снасям яйца във водата, а ти ще спасяваш хората от комарите. Ще общуваме само с неуловимите звуци на крилата си и ще познаваме стъклените си очи.
Колко хубаво би било да бъда водно конче. Но с моя късмет най-много вечно да си остана ларва и никога да не ми порастнат крила...

...

Смътно си спомням сивата светлина по лицето ти. Липсваш като вещ, с която съм свикнала. Но не мога да съм твойта Пенелопа. Не мога и да те спасявам. Знаеш, че в един момент съм тиха музика, в следващия може да ти се нахвърля, а после да изчезна с дни. Може би беше свикнал и ти. Но в момента, в който моите лудости стават предвидими май е време да се оттегля?

Важен ли е смисълът, който влагам или по-важен е този, който откриваш?

Виждал си ме пияна, щастлива, разстроена, разгонена, изплашена... И все пак...

Истинската жена не иска да я гледат в очите.

...

Факт е. Растем като поколение без ценности. По-лошото е, че не го осъзнаваме или въобще не ни интересува.

Не искам да рева, защото са се скъсали любимите ми обувки. Не искам да си обличам роклята, за да изляза на 100 метра от стадиона, да си купя вода. Не искам ланецът ми да струва повече от едно приятелство. Не съм част от тълпата, но не искам да се различавам на всяка цена. Този, който иска ще ме забележи. Но няма да е първият, който ме определя за "странна", надявам се да не е и последният.

Май ми е убягнал моментът, в който вещите са станали по-важни от разговорите. Изпуснала съм и моментът, в който думата "извинявай" е станала срамна за изричане.

А всичко това е жалко. Много, много жалко. Не, не за мен, защото аз, макар и трудно, ще изляза от този порочен кръг на мисли.



П.С.: Невербалната комуникация малко ме затруднява. Надявам се, да се превърне във вербална съвсем скоро. Ако не в близките дни, то на 12-ти в Приморско.

Кофти?

Кофти е, когато Той дори не подозира нещата, който знаеш. Кофти е, когато въпреки това Му имаш доверие. Кофти е, когато до Него заспива друга...Кофти е, когато пишеш Той с главно "Т".

Искам

Искам да те анализирам. Да изследвам всяко парченце от синтетичния ти мозък. Искам да обходя целият ти свят. До там и обратно. Точно, когато те превръщам в алгоритъм, правиш нещо което не пасва. Казваш нещо, което срива цялата ми перфектна теория до основи. Искам да се науча да те предвиждам. Но аз винаги съм синоптик, а ти-прогноза за времето.

Пак да сбъркам с теб съм готова...

Поне така се пееше в една песен.

Благодаря, че си до мен.
Макар да се имам за силна, не мога да не ти го призная-прав си.
Четири са нещата, които са ме трогвали до сега в гадния живот:


1. Когато най-добрият ми приятел каза: "За пръв път чувам момче да измори жена."
2. Когато въпросния ми най-добър приятел каза: "Заслужава ли си за една целувка да чакаш половин година?" А аз му отговорих "незнам" и наистина незнаех..
3. Когато най-невероятния човек в света ми каза: "По дяволите трябваше да стигнеш до този цинизъм след години."
4. Когато тази вечер ти ми каза: "Мислеше за мен нали? За това стана всичко?"

Това, което свързва тези реплики е, че не искам (определено не искам) да са истина. Но колкото и да се самозалъгвам си е точно така...

Най-лошото е, че "пак да сбъркам с теб съм готова"...

Изморих се да крещя срещу стените.
Омръзна ми и тихата поезия в малките часове на нощта.
Няма да дочакам да порастнете.
Това, което искам е да замълча.
Но не ме оставяте, така че ще говоря:

Ще говоря за мислите и за пороците.
И за това, че ме е страх.
От това, което беше. А още повече от това, което ставаш пред очите ми.
Ще говоря безсмислици. Ще говоря за цинизма.
Ще говоря в проза. Ти ще слушаш в рима.
Ще те моля за истории. Ще ми даваш само фактите.
И няма да усетя как, говорейки, съм избягала от маските.
После ще крещя "Обичай ме".
Съвсем останала без думи.
Да, без думи-ще го чуеш във очите ми.
И без думи ще пропуснеш да се влюбиш.

А аз като 12 годишна хлапачка още чакам принца на белия кон. Макар и пречупено през цинизма ми, това очакване си остава някъде там. Още чакам своя щастлив край. "И заживели щастливо до края на дните си". Въпреки, че винаги съм мислила, че този цитат е с многоточие. Така сме си ние, наивните, изпитваме нужда нещо да се случва, пък дори и да боли.

Знам, че отдавна не слушаш.
Знам, че сигурно спиш.
Но ми се иска да вярвам в обратното, защото...

изморих се да крещя срещу стените.

Границата била тънка...

Търсеше утеха при него. За пореден път. Държеше кафе. Само го погледна и той я разбра. Но в следващия момент се дръпна:
-Мразя да те обичам след някой друг. Мирисът му още е по кожата ти. Белезите от него са още по устните ти. Не искам да бъда секс за утеха. Не искам чрез мен да преживяваш бившия и да преминаваш към следващия. Не понасям да ме използваш за лепило, с което да слепваш крайниците си. Мразя да ме обичаш след някой друг. Търсиш мирисът му по кожата ми.
Всичко това я стъписа. Мислеше, че положението го устройва. Всичко, което успя да каже беше:
-Днес очите ти са зелени. Обичам, когато стават такива.