кратко вдъхновение

Изпитвам онова усещане на самодостатъчност, което се ражда само когато си много уморен - и физически и психически. Онова чувство, което се появява, когато отвориш резерва си от сили и минаваш на онова ниво на съществуване, което бих нарекла "майната му на всичко, няма да се дразня, защото правя всичко, на което съм способна към този момент". Рядко ми се е отдавала възможност да го изпитвам, но това е усещането, което се появява, докато вървиш по гадните софийски улици и всеки, с когото се разминаваш е недовършен роман. Някои ти се иска да изгълташ на един дъх, други са интересни, но просто не са написани на твоя език, или пък стилът на писане в тях не ти харесва. Накрая се прибираш вкъщи и отваряш, за да препрочетеш, най-любимата си книга.
Има класики, които се четът защото трябва. Има и такива, които са заслужили да бъдат наречени така.

А аз? Аз чета само, когато съм си самодостатъчна. Само, когато съм осъзнала себе си, мога да осмисля чуждите истории.

Любов

Ще измислим имена на неродената ни дъщеря,
докато пием вино и лежа в скута ти,
докато разпиляваш косите ми по стегнатите си бедра.
Ще създадем бъдещия си дом,
докато гледам усмивката ти,
докато провираш ръка несигурно под блузата ми,
докато съборим чашите си.
Ще ме гледаш,
докато се самозадоволявам с пръстите ти,
докато целуваш моите,
докато дъхът ти полепва по гърдите ми.
После уморена и рошава ще се свия в ключиците ти.
На сутринта ще стана, ще сваря кафе, а когато се събудиш ще намериш недопитата ми чаша, точно до трите фаса в пепелника.

Какво мислиш за името Ирина?
Само, моля те, да не я наричаме Любов.

...

Една непозната ми подари листче с моето име. Аз написах на гърба му точка. Защото само ти ми пишеш въпросителни. Ъгълчетата на устните ти се извиват докато ти разказвам възбудено. И не усетих как добавих още две точки.