Изборът си е твой

Тя е момичето, с което можеш да говориш с часове по телефона. Тя ще ти довери и най-съкровените си тайни. Тя ще ти разкрие душата си и ще ти подари сърцето си.
Аз? Аз правя дълги паузи по телефона. Оплитам се. Рядко споделям. Ще те изслушам. Всичко ще изслушам. Но едва ли ще ти се доверя в отговор.
И още ли твърдиш, че предпочиташ мен?

Разминахме се, малкия

Разминахме се, малкия. Разминахме се с години, с действия, с думи. На там, където ти отиваш аз ще гръгна, едва когато се завърнеш. Там, от където се връщам, ти ще стъпиш, едва когато вече съм продължила. Ще се разминем с минути, със секунди даже. Ще се разминем едва с дъх.
А в общо двата мига, в които се срещнахме, нещо не ни достигна. Докоснахме се един до друг, но нещо ни спря. Страх? Аз? Ти? Може би се питахме дали е реално. Може би се бояхме да не свърши. А ето, че свърши преди да е започнало. Жалко. Защото те исках. Но не знаех желание ли виждах в очите ти. Не исках просто да се взаимоизползваме. А може би трябваше. Сега останаха само спомени, за двете ни срещи извън времето и пространството. Бяха приятни. Бяха недовършени. Бяха непълни.
Сега съм празна, неопределена, тиха.
Разминахме се, малкия. Разминахме се във времето.
Сега вървя към къщата ти. Изкачвам познати стъпала. Само още веднъж. Само още веднъж ще сме себе си. Отварям вратата на стаята ти. А ти, разбира се, си ме чул. Не се и опитваш да изглеждаш изненадан. Мълчиш. Аз също. Няма смисъл в думите, вече. Придърпваш ме и сядам до теб на леглото. Усмихваш се. Днес няма да правим секс. Усмихвам се. За миг застиваме. За миг, в който умирам, а ти се раждаш. Отново извън синхрона на събитията. А после лягаме на пода и говорим. Говорим за цветове, за случки, за студена бира, за топло море, за дъждовна нощ, за филми, разбира се не пропускаме „Какво, по дяволите направиха с нас и защо им го позволихме?”. Аз плача, ти се смееш. Виждаш ли? После аз се смея, ти плачеш. Днес мога да ти кажа всичко. Днес ми казваш всичко. А аз-не.
Ето че стана късно-ставам. Не знам колко сме лежали така. Три часа? Четири?Цяла вечност? Само миг? Тръгвам. Не ме изпращаш.
Е, това е. От тук нататък ще продължим да се виждаме, да се смеем, да си говорим.Но не истински. Не както преди. Не както трябва.
А после? После всеки ще продължи по своя път. А те се разминават, малкия, разминават се доста.
Е, какво пък, казват, че три пъти било за щастие.

тъга

А аз тъгувам не по теб,
по сладките ти думи и лъжи.
И не по общите ни спомени,
моето сърце тъжи.

Тъгувам заради поетите,
наивните души и романтици,
за тези дето хитрия живот,
безскрупулно превърна във циници.

Ухаеш ми

Ухаеш ми
на страст
и похот
и на меки устни.
Ухаеш ми
на топли нощи
ягодово вкусни.
Ухаеш
на косите
на хиляди любими.
Ухаеш
на човек без име .
Ухаеш ми на къщата във центъра,
където мога без да питам
да се подслонявам.
Ухаеш ми
на вик,
на стон,
на шепот,
в 4 сутринта.
Ухаеш на море,
на полъх в есента.

И когато дойдеш тръпнещ, романтичен,
се чувствам най-щастливата жена,
макар да знаем,че не те обичам,
макар да се изчерпвам само със това.

Безмислено?

Ето че пак седя пред профила ти в Skype. Минава два след полунощ, а аз убивам времето с музика и втора чаша кафе. Интернет отдавна изгуби очарованието си и сега просто се взирам в монитора. В монитора и в твоята снимка. Бавно натискам иконката за чата и пред мен се открива бялото поле. (Уж бялото съдържало всички цветове, но в момента ми изглежда толкова самотно и...празно). Започвам да пиша. Изтривам го. Един, два, четири пъти. Никога не се получава. А аз искам да е идеално. Трия го за последно и изключвам компютъра.
Знам, че още утре всичко ще се повтори. На следващия ден също. И после пак...
Понякога се питам дали разбираш за това?