Изпитвам онова усещане на самодостатъчност, което се ражда само когато си много уморен - и физически и психически. Онова чувство, което се появява, когато отвориш резерва си от сили и минаваш на онова ниво на съществуване, което бих нарекла "майната му на всичко, няма да се дразня, защото правя всичко, на което съм способна към този момент". Рядко ми се е отдавала възможност да го изпитвам, но това е усещането, което се появява, докато вървиш по гадните софийски улици и всеки, с когото се разминаваш е недовършен роман. Някои ти се иска да изгълташ на един дъх, други са интересни, но просто не са написани на твоя език, или пък стилът на писане в тях не ти харесва. Накрая се прибираш вкъщи и отваряш, за да препрочетеш, най-любимата си книга.
Има класики, които се четът защото трябва. Има и такива, които са заслужили да бъдат наречени така.
А аз? Аз чета само, когато съм си самодостатъчна. Само, когато съм осъзнала себе си, мога да осмисля чуждите истории.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар