Закъсняло благодаря

Обличам мислите си в думи, докато вървя към теб. Дълги, сложни и тежки думи, почти неразбираеми за напушеният ти мозък. Не, не, няма да стане така. Опитвам с кратки, леки жаргонни словосъчетания. Те пък не са достатъчни за всичко, което искам да ти кажа.

 Две години те нямаше. Две години, в които мислите ми летяха към теб, облечени в кратки поздрави за празниците. Две години които се събират в : „Здравей, как си? Аз съм добре, ще се радвам да те видя.“ Две години, които не могат да се съберат дори в : „Ужасно трудно ми е да ти напиша здравей, но ВИЖ правя го. ВИЖ!  Много добре знам как си, защото не пропускам нито една изпусната дума за теб, нито една снимка или реплика. Но все пак много искам да го чуя от теб, защото от теб винаги е по-различно. Ще се радвам да те видя, защото всъщност ужасно ми липсваш.“ и т.н.

 Вървя към теб и обличам и спомените си подобаващо.  А ти помниш ли като изпихме една бутилка мента преди даскало, ти ми обеща, че винаги ще бъда твоята жена, а после влязохме в час, а аз си разбих главата в чина? А когато си затрих чантата, с кецовете и четвъртата лична карта, а ти просто ме прегърна силно и каза: "Знам, че е заради мен"? Или онзи път, когато някаква „лелка“ ти се развика, че пушиш в автобуса? А помниш ли кога ме целуна за пръв път? Ами онзи път, когато...

 Вървя развълнувано разпиляна. Онзи ден те видях за пръв път от две години. Аз бях прекрасна и с кецове. А ти – мечтата за бившо гадже. Напълнял, неадекватен, постигнал по-малко от мен пък макар и живеещ в моята утопична чужбина. Оказа се, че съм по-зряла от теб, по-успешна и по-щастлива. Тогава какъв е проблема? Защо сега вървя към теб?
 (Осъзнавам отговорите малко по-късно, както, разбира се, става винаги.) Ами просто, защото съм твърде заета в обличането на „нашето“ минало. С твърде много дрехи, с твърде модерни обувки, с твърде много розово и пух.

И така стигам до теб.
И чакам.
Събличам мислите си от думи и те остават голи, навън, по софийските улици.
Като мен.

П.С.: Благодаря, че не дойде.