Дълга, безкрайна дори, черна, права черта.
Липса на пулс.
Като изживяна, като нарисувана, като случайна...ама не съвсем.
По-страшно - осъзната черта. Пожелана.
Опитвам се да я счупя, да я накарам да криволичи, да се размърда. Опитвам се да извия краищата й, да ги оцветя, да ги завържа. Трия я, крещя й и я рисувам отново.
Тогава разбирам, че всъщност я искам. Чертата. Дълга, спокойна и безкрайна.
Поне за сега.
А после? После ще си припомня как се плаче.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар