...

Смътно си спомням сивата светлина по лицето ти. Липсваш като вещ, с която съм свикнала. Но не мога да съм твойта Пенелопа. Не мога и да те спасявам. Знаеш, че в един момент съм тиха музика, в следващия може да ти се нахвърля, а после да изчезна с дни. Може би беше свикнал и ти. Но в момента, в който моите лудости стават предвидими май е време да се оттегля?

Важен ли е смисълът, който влагам или по-важен е този, който откриваш?

Виждал си ме пияна, щастлива, разстроена, разгонена, изплашена... И все пак...

Истинската жена не иска да я гледат в очите.