...

 Изтърсвам се тромаво от леглото. Студено ми е. Увивам се в одеалото и правя няколко крачки. Отсреща от огледалото ме гледа някаква рошава вещица със сенки под очите. Приближава. Усмихва се нелепо.
 - Глупачка. Ти просто не умееш да си щастлива. - казва - Погледни се-имаш любовта, която твърдиш, че търсиш, имаш приятели, имаш някакви зачатъци на мислене, а на нищо не приличаш. Кое по-точно не ти е достатъчно? Защо ти е приятно, че ти пише? Защо вярваш на поредните сладки думи? Това води до диабет. - сочи ме заплашително с пръстче.
 - Глупачка. - продължава - Той никога не те е обичал. Помниш ли? Освен това е далече. Далече. Далече. далече. Държиш се като трагична героиня. Но не си! Даже имаш повече, от колкото заслужаваш.
 - Глупачка. - вече е на двайсет сантиметра от лицето ми- Ти не искаш да си щастлива.

 Хвълям черното си бельо по нея, а тя ми се смее. Излизам от стаята. Вече закъснявам и нямам време за губене.
 След трийсет минути изхвърчам от входната врата и докато вървя си прошепвам : "Благодаря."