...

Сега, когато си далече, ми липсваш с онази особена тъпа болка, която се появява като измине известно време.
И самото чувство, че не мога да те засека случайно е тъпо.
От време на време си припомням лицето ти, но вече забравям детайлите.
И нарочно се опитвам да си спомня някоя случка, преживяване, разговор с теб. Но вече ми е трудно.
Спрях да плача.
Спрях да полудявам от случайно изпуснати думи.
Спрях да паля цигарите си една от друга.
Успокоих се.
Много по-лесно е, когато си на точно 2249 километра от мен, да ти предложа приятелството си.
Забравих те и ти простих.