Разминахме се, малкия

Разминахме се, малкия. Разминахме се с години, с действия, с думи. На там, където ти отиваш аз ще гръгна, едва когато се завърнеш. Там, от където се връщам, ти ще стъпиш, едва когато вече съм продължила. Ще се разминем с минути, със секунди даже. Ще се разминем едва с дъх.
А в общо двата мига, в които се срещнахме, нещо не ни достигна. Докоснахме се един до друг, но нещо ни спря. Страх? Аз? Ти? Може би се питахме дали е реално. Може би се бояхме да не свърши. А ето, че свърши преди да е започнало. Жалко. Защото те исках. Но не знаех желание ли виждах в очите ти. Не исках просто да се взаимоизползваме. А може би трябваше. Сега останаха само спомени, за двете ни срещи извън времето и пространството. Бяха приятни. Бяха недовършени. Бяха непълни.
Сега съм празна, неопределена, тиха.
Разминахме се, малкия. Разминахме се във времето.
Сега вървя към къщата ти. Изкачвам познати стъпала. Само още веднъж. Само още веднъж ще сме себе си. Отварям вратата на стаята ти. А ти, разбира се, си ме чул. Не се и опитваш да изглеждаш изненадан. Мълчиш. Аз също. Няма смисъл в думите, вече. Придърпваш ме и сядам до теб на леглото. Усмихваш се. Днес няма да правим секс. Усмихвам се. За миг застиваме. За миг, в който умирам, а ти се раждаш. Отново извън синхрона на събитията. А после лягаме на пода и говорим. Говорим за цветове, за случки, за студена бира, за топло море, за дъждовна нощ, за филми, разбира се не пропускаме „Какво, по дяволите направиха с нас и защо им го позволихме?”. Аз плача, ти се смееш. Виждаш ли? После аз се смея, ти плачеш. Днес мога да ти кажа всичко. Днес ми казваш всичко. А аз-не.
Ето че стана късно-ставам. Не знам колко сме лежали така. Три часа? Четири?Цяла вечност? Само миг? Тръгвам. Не ме изпращаш.
Е, това е. От тук нататък ще продължим да се виждаме, да се смеем, да си говорим.Но не истински. Не както преди. Не както трябва.
А после? После всеки ще продължи по своя път. А те се разминават, малкия, разминават се доста.
Е, какво пък, казват, че три пъти било за щастие.