Апатия

Най-много от всичко ме е страх от апатията.
Страх ме е, че ще спре да ме интересува.
Че един ден ще се събудя и няма да обичам,
няма да мразя,
няма да крещя,
няма да прегръщам.
Че ще спра да полудявам,
ще спра да рисувам, да пиша.
Ще спра да търся, да намирам.
Ще спра да чувам музиката в подлезите,
да виждам цвета на очите на просяците,
да докосвам страниците на нови книги.
Ще спра да оргазмирам на стихове
и да плача на европейски филми.
Но най-много ме е страх, че ще спра да се влюбвам,
в улици,
в усещания,
в усмивки,
в места...
в света.

А дори не мога да си спомня от кога не съм се влюбвала...
Не трябваше да става така -
да си тръгвам невлюбена.
Така ще ми е по-трудно да се върна.